Навън от тъмнината или как станах писател

Kупища листа и тефтери се спотаяваха в дъното на гардероба, затрупани в тъмнината на ежедневните дрехи. Идеи, мисли и емоции пробиваха своя път в живота ми иззад образа, прорязан от боязън и ранимост.
Бях станала писател.
Бях влюбена. В любовта, в творчеството, в поезията, в прозата, във фантазията, в полета на мисълта, в мечтаенето, в музиката, в живота.
Бях обречена. На щастие – което обаче трябваше да заслужа и постигна. Трябваше да обуча желанията си в умения, да докажа пред себе си дали имам талант, който да развия в дарба. Очакваше ме дълъг път, който тогава не осъзнавах, но усещах на върха на небцето си.



Героите ми се появиха в най-тъмния, най-черния период от живота ми – когато едно старо, изтормозено „аз“ трябваше да си отиде и да дойде – съпроводено от много любов и приемственост – едно ново осъзнато и силно „аз“, определено да ме поведе напред, във втората част на живота ми.

Тези герои и моят алегорично-фантазиен стил разрешиха на сърцето да започне да строи своя мечтан свят. Свят, в който никога не съм самотна, никога не бивам обиждана, никога не съм мразена или осъждана. Там градях онова, в което съм най-добра – да обичам, да създавам надежда и да съзирам най-вътрешната, дълбока същност на хората.

В началото болеше. Отровата все още пълзеше по вените ми и ме разкъсваше. В себе си откривах тонове руини, остатъци от чужди разрушителни сили. Реших да сложа край на тази разруха и да строя любов.
Не я познавах достатъчно, но ден след ден тя растеше пред очите ми. Търсех я навсякъде и по всяко време. Повече от всичко исках да обичам и трябваше да се науча как.
В творбите пред очите ми се изграждаха персонажи, които ме водеха в непознати за мен светове и говореха необходими за душата ми думи. Растях заедно с тях, указваха ми пътя напред. Доверявах им се, следвах знаците, оставяни във виденията.

Докато един ден осъзнах напълно, че писането беше неразделна и голяма част от моя живот. Бе се превърнало в мое призвание, мироглед и утеха. Приех и прегърнах тази мисъл с радост и очакване за нещо така различно и уникално, което щеше да разтърси както мен, а се надявах и други неподозирани човеци, които жадуват за същото като мен. Да строят щастие.

Днес не е необходимо да крия онова, което пиша, защото пораснах. Споделям с всеки, който би искал да надзърне в душата ми – разбира се доколкото аз разреша.И стига целта му да не е да ме коригира грубо или оскверни, защото пазя светлината на своите открития ревностно, с жар. И стремежът ми е да докосвам хората с моя специфичен начин на представяне на света. Осъзнавам, че съм различна и че пътят ми до тях ще е доста по-дълъг и сложен, но това не ме плаши. Който трябва да чуе – ще чуе, който трябва да прочете – ще прочете.

Разбира се, пътят на израстването ми изисква усилия и учене. Винаги съм била отворена и готова да попия необходимото знание и умение. Но съм и много придирчива от кого получавам това вдъхновение. Душата ми търси своите специални учители, които да й донесат свобода и дъх за живот.

Очаквам утрешния ден да ми донесе онази завършеност на писателско мислене, за която така копнея през последните години. Искам да съм изучила достатъчно тънкости, които да обличат думите и откритията ми в елегантни дрехи. Искам да намирам и докосвам онези хора, които имат нужда точно от моите творби и думи. Искам да занеса щастие и пълноценен поглед върху вселената.



Есето е задача в курса на Ohio State University „Writing II: Rethorical Composing“, в превод от английски.