Думи, музика, тайни, вълшебство и живот

Днес срещнах трима цветни, топли и изпълнени с живот търсачи на вълшебство.
Едната казва, че вълшебството й помага да оживи онова, което е в ума й, така че и другите да го познаят също.
Другата търси онази сила, която ще й помогне да пристъпи напред и да напише нещо образно и лично.
Третият е погълнат от вълшебството на музиката и казва, че литературата и музиката за него са еднакви.
Мишел Ламарка, Сандра Флечър и Марк Конък – и тримата ме убеждават категорично в едно общо нещо – че творчеството е магическа експлозия на вдъхновението на един свободен дух. Нека ви разкажа повече за тях и за онези неща, които ме впечатлиха в техните истории.



За Мишел всичко в живота изглежда непостоянно, освен книгите. Тя обаче обича не само тях, а и самите думи – как звучат в главата й, как я карат да се чувства по отношение на нещо или някого, който не е реален, но не е и измислен. Четейки, тя прави историята да оживее, но историята съживява и самата нея.
Тя иска да чете, но по-важното е, че тя иска да пише. Тя иска постоянно да живее в нечий ум. Иска да намери тайната да изписва думите съвършено в изречения така, че да предизвиква светлина в читателя, каквато той никога не е знаел, че съществува.
За Мишел писането е като създаване на симфония – тя е влюбена и в музиката – всички части трябва да си паснат по начин, по който да бъде създадено нещо красиво, завладяващо и незабравимо. Нейното писане не е просто отражение на някакъв стил, не е очертано от някакви правила. Тя търси онова безупречно сливане на буквите, думите и изреченията, които да изразят нейната представа за света около нея.
Онова, което някога тя е желала да прави, днес е онова, което тя е.
Мишел казва, че трудността да управляваш думите в смислен текст не е просто в това да знаеш как се прави, или пък във времето и усилията, които отделяш, всичко не е просто скрито в песента, а в симфонията. Всички писатели, независимо колко умели са те, имат нужда от малко вълшебство, за да я постигнат.

За Сандра писането е опасно – то те прави уязвим, позволява на другите да знаят какво има в главата ти.
Като тинейджър тя била пленена от едно ръководство за писане на проза – от описателния език и ярките примери на писателя (Коболд Найт). Тя също поискала да пише, но се страхувала да записва думите преди да са изгладени и готови за аудиторията. Опитала да ги съчетава в ума си. Почти невъзможна задача. Тя не знаела за черновите и редакциите, и че само когато дадеш форма на думите, можеш да ги подредиш и изгладиш. Така че тя се объркала, въртейки се само около едни и същи банални идеи и фрази, неспособна да ги проучи напълно. Накрая тя започнала да се страхува, че причината, поради която не могла да върви напред, не била, че се опитвала да държи прекалено много в главата си наведнъж, а че й липсвали интересни идеи. Стигнала до заключението, че нямала за какво да пише и се отказала от идеята да стане автор. Днес тя има втори шанс и смята, че ще успее, защото е намерила основните причини, които не й позволяват да споделя ума си.
Един инструмент, който тя изобретила за себе си, за да я изведе към едно по-лесно бъдеще, е псевдонимът. Тя би могла да пише под някакво друго име, и ако писането й бъде отхвърлено, това щяло да остане нейната малка тайна; но ако е успешно, би могла да пристъпи напред в центъра на вниманието и да разкрие истинската си самоличност.

Обикновено хората асоциират общуването с „писане, език и реч“, посочва Марк в есето си. Но не и той – ако го попитат, той би отговорил: „писане, мелодия и ноти“.
Той открива своето вълшебство в музиката като един универсален език. Литературата и музиката са едни и същи, казва той. Всяка нота е дума, всяка фраза е изречение, всяка група от фрази е глава.
Понякога някои думи трябва да бъдат подчертани или пък приглушени, а много често действието взима свой курс и се разрешава сам’о. Всяка нота трябва да бъде изсвирена по свой начин, така както всяка дума има своя специфична цел в ума.
Музиката е живот, казва Марк. Всяка йота от нашите същества и космосът като цяло могат да бъдат обяснени по някакъв начин от музиката. Всеки ден той излиза навън и слуша музиката на природата. Тихото цвърчене на птиците, нежното шумолене на дърветата, звукът на дъжда, падащ меко по земята, боботенето на вятъра, всичко това създава мелодия и го свързва с вселената. Той се свързва и с хората около него. Той чете романа, който е космосът, и добавя своя живот директно в него.

Книгите, думите, музиката, тайните, живота… Ние сме вълшебници, които създаваме цели светове – „не реални, но и не съвсем измислени“. Готови ли сме? Имаме ли правилните инструменти? Сърцата ни изпълнени ли са, не само за да получават от вселената, но и за да й дават? Имаме ли нашите източници на вдъхновение? Имаме ли наши малки трикове и тайни, които да ни помогнат да преодолеем препятствията по пътя ни?

Влюбих се в това да чета историите на други писатели, почувствах такава сила.
И днес съм още по-убедена – аз съм писател и съм щастлива и горда с това.
Нека вълшебството да започне!

04.05.2013


Есето е задача в курса на Ohio State University „Writing II: Rethorical Composing“, в превод от английски.

Препратки
Books, Words, Music, Magic; Michelle Lamarca
Secrets and lies: my journey as a writer, Sandra Fletcher
Music and life, Marc Connuck